Можеш да претърсиш цялата Вселена, за да откриеш някой, който заслужава любовта и обичта ти повече от самия теб – и няма да го откриеш. Ти, колкото и всеки друг, заслужаваш собствената си любов.
— Буда

Любовта – без да я делим на човешка и нечовешка (тоест Любов с много главни букви), защото такова деление едва ли съществува извън нашите умове.

Хората обикновено свързват любовта с конкретни хора, животни, растения, предмети, дейности… “Обичам Х, той ми носи щастие, щастието ми зависи от него, от неговата любов към мен”. Така ли е всъщност?

С всеки изминат ден все повече се убеждавам, че хората, които обичаме, са само наши отражения – подобното привлича подобно и открива подобието си в околния свят. А другият човек е само повод за изява на любовта, която носим в себе си – не той предизвиква любов в нас, а само събужда любовта ни към нас самите – към себе си, отразен в другия. Когато обичаме другия, обичаме го заради това, в което си приличаме – определяме го като сродна душа и виждаме наистина с очите на любовта – тоест, само подобието. Ти си като мен, ние сме еднакви, ние сме сродни души, дали не сме едно… Има безброй сентенции за любовта, половината от които на тема “Обичам начина, по който ме караш да се чувствам”. Любовта към другия човек всъщност се оказва любов към себе си – чрез другия човек ние започваме да се харесваме, да се обичаме, да чувстваме удовлетворение от себе си. Подобно на любовта усещане е вдъхновението – то привидно се пробужда от някаква нова дейност, която просто ни грабва и ни отнася, изпадаме в състояние на безвремие, на самодостатъчност, на висше щастие, когато се занимаваме с нещо, което ни харесва. Такова чувство може да предизвика всеки човек, всяко живо същество, всяко занимание, на практика всичко в света – стига човек да има “рецептори” за него.

Истинско откритие за човека обаче е същото това състояние на висше щастие, което го спохожда… без никакъв повод. Едва тогава човекът разбира, че състоянието на любов принадлежи на него, а не се внася отвън, от някой друг или нещо друго. В такъв момент разбрах защо хората, които наричаме Учители, не са зависими от други хора, от вещи, от дейности – именно защото те са постигнали това състояние на наистина безусловна любов. Те нямат необходимост от никой и нищо, за да пробужда любовта в тях – умеят сами да я пробуждат. Намерили са източника в себе си.

За средностатистическия човек обаче любовта е чудо – нито събуждането й, нито смъртта й зависят от волята му. Тя го окрилява, дава му сили, често се съпровожда с чудеса в околния свят – сякаш целия свят го закриля и му проправя път към сърцето на любимия човек. Кара го да върши безразсъдни неща – тоест, да надскача себе си, да се развива, да пристъпва там, където иначе не би посмял. Любовта побеждава всичко – човек в името на любовта, в името на запазването на това състояние на висше щастие, е готов да преодолее страховете си, да се бори с недостатъците си, да промени принципите си – на практика, готов е на всичко, което е по силите му. Любовта е разменната монета – в замяна на тази висша енергия се изисква малко усилие, малко работа в полза на душата. Ако в другия човек ни привличат собствените ни качества, които харесваме, то у него не харесваме именно онова, което остава в сянка при самите нас – качествата, от които душата желае да се освободи. Това е цената на любовта – освобождаването на душата от един ненужен за нея товар. Какъв е той, можем лесно да разберем чрез човека, който обичаме.

Срещу тази цена обаче получаваме много повече. Когато обичаме – в това високо-енергийно състояние, светът наистина се разтваря за нас и всичко става възможно. С каквото и да се захване човек, то се реализира по магически начин. Притокът на енергия, радостта, вдъхновението изпращат човека на “седмото небе”. Светът става различен. За някои хора той винаги е такъв. Тоест, любовта, която се пробужда в човека, винаги е дар от Бога и му позволява да живее с щастието толкова дълго, колкото може да го задържи. Дотогава, докато не пожелае да запази на всяка цена това щастие завинаги, докато не се опита насила да впримчи другия човек или вдъхновението си (което е и краят на любовта).

В този смисъл любовта сама по себе си е безценен дар – независимо дали е споделена или не. Ползата от любовта не е в това, което получаваме от другия човек, а в начина, по който самите ние се чувстваме. И за хората, които умеят да се радват на това състояние, независимо от ответа на обекта на любовта си, любовта е истински дар – тя превръща живота им в чудо и привлича други любови. Казвам го, защото целият ми живот дотук е минал под знака на любовта – от 10-годишна съм непрекъснато влюбена. Умея да обичам хора, които не познавам, които не ми отвръщат с любов, умея да обичам без да търся ответ. И в повечето случаи тази моя любов е получавала отговор по-късно, с едно изключение, когато се превърна в голямо приятелство. Доскоро за мен беше чудо, че всеки път, когато видя любимия човек, облаци се разпръскват, дъждът престава и слънцето се показва – вече зная, че не е чудо, а просто любов. Когато човек обича, всяко нещо става възможно – стига само да обича и да се радва на любовта си. Любовта, която носим в нас, може да пробуди съответна по степен и изява любов в другия човек. Всеки страх, всяко съмнение, всяко предпазване не допускат любовта в живота ни и превръщат съществуващата любов в безгранично страдание. Много често човек получава отговор на любовта си, когато вече не го очаква – тогава, когато спирачките на разума престанат да пречат на мотора на душата – любовта. А и най-болезнената любов е за предпочитание пред състоянието на не-любов, на празнота, на безмислие и сивота.

Защо свършва любовта? Аз мисля, че не свършва, а се трансформира в друга любов, с едно стъпалце по-висока, когато си изпълни задачата. Любовта ни променя и следващият човек, който ще я пробуди отново в нас, ще съответства на новото ни състояние. Затова и всяка следваща любов е по-силна, по-хармонична и всеки следващ човек в живота ни все повече се доближава до истинската ни същност. В този смисъл, ако съществува “любов за цял живот”, тя трябва да е между хора, които се променят хармонично, всеки за себе си и двойката като цяло. Факт е обаче, че при повечето двойки любовта изчезва, а оковите на брака променят окованите насилствено и не особено хармонично… и това е път.

И излиза, че човек привлича точно това, което отдава. Винаги, когато мисля за любовта, се сещам за едни думи на Лазарев – човек получава толкова любов, колкото може да понесе. Човек получава толкова, колкото е в състояние да даде от себе си (и даването предхожда всяко получаване). И това, което получаваме, харесва ли ни или не, е точно отражение на това, което даваме.

Ако тази статия ви е харесала, можете да се абонирате и да получавате съобщения за всички нови статии по e-mail или RSS.

безусловна любов, Буда, вдъхновение, душа, любов, самодостатъчност, сродна душа, щастие