Ако имаш любов, не се нуждаеш от нищо друго. Ако ли нямаш, не е от особено значение какво друго имаш.
— Джеймс Бари

Когато в началото на 90-те ми стана интересна политиката (а тя беше много интересна тогава), се влюбих в политик. Дълго време за мен той беше човек от екрана, докато един ден не ми хрумна, че мога да променя това. Нямах идея как, защото по онова време той беше толкова популярен, колкото и Бойко Борисов днес – около него имаше тълпи от хора, почитателки безброй… Да привлечеш вниманието на такъв човек е мисия (почти) невъзможна. Това почти се беше вече вмъкнало, така че направих единственото, което можех да направя тогава – отидох в местната организация на партията, а бях на 16 и нямах право, но за щастие никой не ми обърна внимание. Оказа се, че хората в тази организация не долюбват председателя, но от тях научих къде какво се случва, какви събрания има – по онова време думата „събрание” ми звучеше много романтично. Започнах да ги посещавам и видях това, което се вижда около Бойко днес – активистки и журналистки в изобилие. Е, казах си, няма шанс тук, но поне мога да го виждам от време на време. Той обаче ме забеляза. Започнах да улавям погледа му, започна да си намира повод да минава покрай мен, а накрая дойде и ми се представи. Триумф на сетивата! Така разбрах, че любовта прави чудеса.

След това се влюбих… в Роберто Баджо. Малко смешно звучи на 20 години да се влюбиш в Роберто Баджо, но това беше повратен момент в живота ми, защото пробуди една стара дремеща любов, която винаги бях изпитвала към Италия и ме вдъхнови да науча езика. А години по-късно се оказа, че най-важните мъже в живота ми са… италианци. Така разбрах, че любовта може да преобърне живота на 180 градуса.

По онова време реших да следвам медицина, започнах да се готвя за изпитите… и се влюбих в доктор. В него видях себе си – той беше постигнал това, което исках за себе си. Мога да кажа, моят най-голям учител – и в професията, и в живота. Така разбрах, че любовта е най-приятният учител във всяка област на живота.

По-късно, в университета, ми се случи любов от пръв поглед по време на предклиничен практически изпит – довършвах си творението, когато той влезе и сякаш някой ме включи в електрическата мрежа. Неописуемо усещане – виждаш човек, който никога не си виждал, и знаеш, че е ТОЙ. Истинска магия. За един миг разбрах, че този човек няма да мине просто транзитно през живота ми. Сигурна бях, че нещо важно ще последва – и действително, оказа се, че именно той ще води клиничните упражнения на моята група. С него ми се случи нещо фантастично. Всеки път, когато бях с този човек, дори само да го видех отдалеч, слънцето се показваше. В продължение на 3 години, зима и есен, пролет и лято, независимо от времето – през плътни облаци, бури, градушки, виелици, снегове и пороища, всеки път, когато бях с него, се отваряше поне едно малко прозорче в небето и се показваше слънцето. Споделих с приятелите си, в началото ми се смееха, дори си имахме шега: „Грее слънце днес, значи ще видим д-р Х”. Години наред търсих обяснение на това, намерих го наскоро – просто любов. В началото обичах този мъж без да зная защо, а колкото повече го опознавах, толкова повече разбирах защо го обичам – той произнасяше на глас моите мисли, любимите му книги бяха моите любими книги, любимата му музика беше моята музика, спасяваше животни от улицата, беше вегетарианец, както и аз – в него усетих себе си. Така разбрах, че любовта ни подсказва всичко за другия човек – от първия миг.

След това в края не следването, когато се появи свободно време, започнах да се интересувам от компютри. И се влюбих в компютърджия. Запознахме се в интернет, а аз имах един ужасно стар и муден компютър. За камери и микрофони и дума не можеше да става, имах само една сканирана снимка – и това беше достатъчна за този човек, за да ми изпрати компютър от Италия, просто подарък. Освен него, познавах само един човек, който би направил подобно нещо – себе си. Така разбрах, че човек се свързва винаги със сродни души.
По-късно, докато си чаках пациентите, се пробуди една моя стара любов – към фотографията. И… се влюбих във фотограф. Така разбрах, че любовта се изгражда върху нещо общо – обща любов към нещо друго.

Тогава душата ми се опита да ми подскаже, че съществува, започнаха да ми се случват странни неща, които ме вцепениха. Опитах се да ги забравя и почти бях успяла, когато срещнах човек, за който същите тези неща бяха ежедневие. Запознахме се в интернет и беше любов от първо писане за шопска салата и пирински чай. Не знаех нищо за него – нито името му, нямах негова снимка, не го бях чувала, не знаех с какво се занимава – и нито едно от тези неща нямаше значение, защото го усетих. И чувството ми беше споделено. Докато се сближавахме и опознавахме и за двама ни беше изненада да откриваме всеки ден, че първото ни усещане един за друг ни е казало всичко – чрез сетивата си просто се убеждавахме, че е действителност, а не предположение, фантазия или мечта. А моето усещане беше, че съм открила липсваща част от себе си и че съм се завърнала у дома. Тай ми каза, че ме чувства така, сякаш винаги ме е имал в живота си – същото чувствах и аз. Така разбрах, че любовта ни връща към самите нас, към собствените ни души, а хората, които обичаме, само ни припомнят кои сме по един много красив начин.

Tags: вдъхновение, влюбване, любов, магия, причини, сродна душа, чудеса, чудо