Замислих защо наричат любовта “съзидателна енергия” и се върнах към физиката.
Всяка термодинамична система се стреми към достигане на състояние на минимално количество енергия – както вибрациите на махалото затихват, ако не се поддържат чрез внасяне на енергия отвън, така и всяка структура се стреми към саморазпадане, ако не получава енергия, която да я поддържа. Физичният термин за това е ентропия – минималната енергия на системата е свързана с максимална дезорганизация, неподреденост. Конструирането на система изисква енергия и информация. Очевидно има енергия, която поддържа организацията на нашия свят – именно съзидателната енергия, енергията, която поддържа атомите на неживата и живата природа в определен порядък, енергията на живота. Във философиите и религиите съзидателната енергия се нарича Любов с голяма буква, Любовта с голяма буква се приравнява на Бог – Бог е Любов. Следва, че Бог е съзидателната енергия, енергията, която поддържа живота.
И тъй като всяка система в развитие е нестабилна система, тя във всеки един момент е под влияние на две сили – стремеж към организация от по-висок порядък, изискващ по-високо количество енергия, но и с по-висок коефициент на полезно действие, и стремеж към затихване на функциите и разпад. Стремежът към развитие срещу стремежа към покой, животът срещу смъртта.
Тези процеси се илюстрират добре на всяко ниво. Растение, което няма силата да преодолее съседите си в конкуренцията за светлина, линее. На нито едно животно в дивата природа не е отреден живот в спокойна и хармонична среда – животно, което не се бори с всички сили за живота си, умира. Хората са в още по-сложно положение, защото най-голямото им предимство – умът, са обърнали срещу себе си, затрупвайки нормалните си инстинкти за оцеляване със социални клишета собствено производство. Но законите на природата важат със същата сила и за човека – ако човекът не положи максимални усилия за себеизява, оцеляване и оставяне на потомство, разчитайки предимно на себе си, той ще залинее като растението, а признак на дисхармонията между природно заложената програма за развитие и блокажите на ума е депресията. Във всеки момент от живота си всичко в живата и неживата природа трябва да намира и поддържа баланса между съзидание и отмиране в полза на съзиданието. При животните този избор е инстинктивен, при човека е и съзнателен.
На нивото на всеки отделен човек стремежът към живот накланя голямата везна на Вселената в полза на живота и може би точно в това се състои смисълът на съществуването на всеки един от нас - да пазим живота, живеейки. Не случайно най-голямата радост в живота е раждането на живот и всички живи същества, осъзнато или не, се стремят към това. И едва ли е случайно, че най-големият грях е самоубийството – убийството на живота. Такъв поглед към нещата обяснява и страха от смъртта – основният стремеж на човека е стремежът към запазване на живота. Обяснява и защо духовното “пробуждане” на човека и етапите на израстване обикновено са свързани с преживяване на разтърсващи състояния, близки до смъртта – болезнена любов, сериозни болести, клинична смърт – нищо не може да стимулира стремежа към живот у един човек така, както докосването до смъртта. Сякаш чрез всеки от нас Бог проявява стремежа си към живот и развитие към все по-силни форми на живот, с повече възможности за противодействие на силите на деградация. В този смисъл любовта става равнозначна на любов към живота.
Преди време си дадох сметка, че в живота ми се получават най-добре нещата, за които полагам много усилия. В момента, в който успея да стабилизирам една ситуация, тя просто изчезва от живота ми. Влюбвам се, стремя се към мъжа, давам всичко от себе си, получавам ответ, успокоявам се – и връзката се разпада по абсурден начин, без причина. Работата - в момента, в който започна да печеля достатъчно пари и се успокоя, че вече мога да работя любимата работа, става така, че положението се променя и се оказва, че не мога да продължа по други причини. Появява се у мен интерес към ново занимание, полагам усилия да изуча тънкостите му, напредвам, поучавам оценката на разбиращи хора, успокоявам се, че вече го мога – и вдъхновението ми се изпарява. Така разбрах, че в живота ни присъстват и се развиват нещата, към които отдаваме енергия – любов, докато отдаваме енергия и се грижим, и стабилно състояние не съществува. Стабилното състояние е смърт, деградация, и единствената му алтернатива е развитието, влагане на енергия с любов.
В този смисъл на първо място пред всеки човек стои любовта, насочената грижа към самия себе си – conditio sine qua non за физическото и психическото му здраве и духовната му изява. Има ни, докато се грижим за себе си с любов. Любовта към другите хора се изразява в зачитане на тяхната програма за развитие, в стимулиране на техните възможности да се превърнат в силни и независими личности. Затова обичаме хората, които не можем да задържим – именно те, които са независими от нас и не ни позволяват да ги манипулираме, ни осигуряват развитието, движението напред. Затова бягаме от тези, които се опитват да ни задържат – те се опитват да задържат развитието ни, но за тях пък ние се явяваме стимули за развитие.
Тук идва смисълът на “човешката” любов – най-силният двигател за промяна и развитие на човека е именно любовта към другите хора. Затова и мъжът и жената имат толкова различна природа и конфорнтацията между половете може да намери разрешение само на нивото на конкретната двойка, чрез преодоляване на себе си и непрекъснат стремеж и любов към другия човек – не само докато получим подписа му в общината. Да получим нещо е лесно, трудно е да го задържим.
Затова и когато получим желаното вече не го желаем – основният стремеж на човека е движението напред и този стремеж едва ли има горна граница (евентуално Бог, но е твърде вероятно и Бог да търпи непрекъснато развитие). Желанията на душата ни са нашият пътеводител по този безкраен път, в процеса на удовлетворяването им опознаваме себе си, света, придобиваме нови качества, разделяме се със стари стереотипи и ставаме по-силни – придобиваме повече енергия, любов. И ако промяната, получаването на нова информация, която променя представите ни за света, е свързано с развитие на сетивата ни, което ни позволява да усещаме по-силно щастие, но и по-силна болка - каква ли е болката, която изпитва Бог, знаейки и усещайки всичко, в своята борба за живот? Дали болката, която изпитваме, не е усещане за неговата болка? Обвиняваме Бог, че ни отнема обичани хора, че отнема красотата на живота чрез старенеенето, че всичко се променя. А всъщност не знаем дали това не носи болка и на Него, дали не се стреми да направи нещата по-добри в смисъла, в който и самите ние се стремим – чрез нас.
Тъй като хората са вложили собствен смисъл в понятията любов, добро, зло, Бог, смятам, че е полезно човек да се вгледа в живота на природата, много ключове има там. Ако животните, растенията, “неживата” природа не са по-близко до Бог от човека, то със сигурност не са и по-далеч. Всички сме създадени от една и съща сила, по един и същи принцип. Цялото разнообразие на живата и неживата природа се свежда до енергията и информацията, която определя съществуването им – съзидателната енергия, любовта, Бог.
Ако тази статия ви е харесала, можете да се абонирате и да получавате съобщения за всички нови статии по e-mail или RSS.
близки до смъртта състояния, Бог, енергия, ентропия, живот, информация, любов, развитие, смърт, съзидание, съзидателна енергия
