Как функционира мозъкът в процеса на познанието и кои клетки в мозъка съхраняват паметта. Каква част от нея се запазва? Може ли тя да изчезне? Паметта обща ли е или е специфична? Защо някои спомени по-лесно се възпроизвеждат, отколкото други?

Един изтъкнат изследовател в тази област е д-р Уайлдър Пенфийлд, неврохирург от Университета Макджил в Монреал, който през 1951 г. започна да работи по тези въпроси.

По време на хирургични операции на мозъка при лечението на пациенти, страдащи от епилепсия, в продължение на няколко години Пенфийлд провежда серия от експерименти, по време на които докосва темпоралния кортекс на мозъка на пациента със слаб електрически ток, предаван чрез галваничен елемент. При всеки един от случаите пациентът, който е с местна упойка, се намира в пълно съзнание при изследването на мозъчната кора и може да говори с Пенфийлд. В течение на тези опити той чува учудващи неща.

Пенфийлд установява, че електродът, с който се извършва стимулацията, може да предизвика спомени, извлечени от паметта на пациента. „Физическото усещане, предизвикано по този начин, изчезва, когато електродът се отстрани, и може да се повтори, когато електродът се докосне пак.”

Едно от най-важните заключения на Пенфийлд е, че електродът провокира един-единствен спомен, а не смесица от спомени или някакво тяхно обобщение. Под въздействие на сондата в съзнанието на пациента се появява познато преживяване независимо от това, дали той иска да насочи вниманието си върху него или не.
Може би най-значителното откритие е, че се записват подробно не само миналите събития, но и чувствата, свързани с тях. Едно събитие и чувството, което то е предизвикало, са неразривно свързани в мозъка така, че едното не може да бъде провокирано без другото.

Пенфийлд отбелязва: „Субектът чувства отново вълнението, което ситуацията първоначално е предизвикала у него, и той узнава същите интерпретации, истински или лъжливи, които е давал на преживяното преди. Така че предизвиканият спомен не е точна фотография или фонографски запис на минали сцени или събития. Той възпроизвежда това, което пациентът е видял, чул, почувствувал и разбрал.”

Спомените се провокират от стимули във всекидневните преживявания по начин, който е много близък до този, предизвикан изкуствено със сондата на Пенфийлд. Във всеки от случаите провокираният спомен може да се опише по-скоро като ново преживяване, отколкото като припомняне. В отговор на един стимул човек моментално се пренася в миналото. Тази реалност може да продължи само части от секундата или да се задържи много дни наред.

Последователността на непреднамерените спомени е:
1) преживяване – спонтанно, непреднамерено чувство; и 2) спомняне – съзнателно, доброволно мислене за миналото събитие, което е било преживяно. Много от това, което преживяваме отново, не можем да си спомним!

Всички знаем как някаква миризма, звук или мимолетен спомен могат да предизвикат неизказана радост, понякога толкова моментна, че отминава незабелязана. Ако не направим усилие, ние няма да можем да си спомним къде сме почувствували тази миризма, този звук или поглед преди това. Но усещането е действително.

Споменът, провокиран от кората на главния мозък, запазва подробно първоначалния опит. Когато той достигне съзнанието на пациента, преживяването, изглежда, става в настоящето — може би защото то се натрапва неудържимо на неговото внимание. Едва когато то премине, той може да види в него жив спомен от миналото.

Друг извод, който правим от тези наблюдения, е, че мозъкът функционира като високочувствително записващо устройство, което запечатва всяко преживяване от раждането, а може би и преди него. Независимо как се извършва записването, възпроизвеждането става с голяма точност.

Когато един нормален човек насочи съзнанието си към нещо, в същото време той го записва в кората на всяко полукълбо от главния мозък. Тези записи са последователни и непрекъснати.

Когато електродът се докосне до кората, където се съхранява паметта, той може да предизвика някаква картина, но картината обикновено не е статична. Тя се променя така, както това е ставало, когато е била видяна за първи път и субектът може би е променил посоката на погледа си. Тя следва първоначално наблюдаваните събития в продължение на няколко секунди или минути. Пенфийлд заключава, че нишката, по която се движат провокираните спомени, изглежда, е времето.

В резюме:
1. Мозъкът функционира като прецизно записващо устройство.
2. Чувствата, свързани с минали преживявания, също се записват и са неотделимо включени в тези преживявания.
3. Хората могат да съществуват в две състояния в едно и също време.
4. Тези записани преживявания и чувствата, свързани с тях, са на разположение, за да се възпроизвеждат днес толкова живо, както и когато са се случили, и осигуряват много от данните, които предопределят природата на днешните транзакции. Тези преживявания могат не само да се припомнят, но и да бъдат преживявани отново. Аз не само помня как съм се чувствувал. Аз се чувствувам така и сега.

— По материали на Томас Харис, Аз съм добър, ти си добър”

Ако тази статия ви е харесала, можете да се абонирате и да получавате съобщения за всички нови статии по e-mail или RSS.

внимание, време, емоции, мозък, мозъчна кора, памет, преживяване, припомняне, спомени, чувства