Третият закон за механиката на Нютон гласи, че на всяко действие отговаря равно по сила и обратно по посока противодействие. И всеки жив човек в определен момент от живота си си спомня този закон, разбирайки, че не се отнася само до механиката. Отнася се до всяко нещо в живота ни, към което се устремим – желаем ли да постигнем нещо, започваме да се отдалечаваме от него и толкова повече се отдалечаваме, колкото повече го искаме.

Много хора съзнателно и целенасочено тръгват по пътя на духовното развитие. За някои от тях той наистина е път, той е най-съкровеното им желание. Повечето хора обаче тръгват в тази посока, защото подразбират, че има душевни механизми, които могат да им помогнат лесно да станат по-богати, по-умни, по-секси, които ще им позволят да контролират хората, да разрешат някой свой проблем.

Скоро се разхождах по „Славейков” – любимото ми място. Или поне любимото ми място от едно време, когато всяка сергийка беше уникална, имаше стари и редки книги. Сега на всяка сергия вече има едни и същи книги и те всички са от типа „Стани богат за 20 дни”, „Отслабни без диета”, „Наръчник за сваляне на жени” и т.н.

Във всички тези книги има множество предписания – това се прави така, а онова иначе. За това се мисли по еди колко си секунди на ден, а другото се визуализира преди сън по еди колко си минути. След третата книга от този род човек загубва представата за себе си, забравя кой е бил, как е мислил, как се е чувствал. Целта на духовните учения е съзнанието да се доближи и да познае дълбините си, подсъзнанието. А познанието на света чрез тези книги изпраща човека в обратната посока – колкото повече той се стреми да разбере с ума си как функционират нещата и как трябва да ги направи, толкова повече се отдалечава от истинската си същност, от душата си, и толкова по-малко реално разбира.

Защото човекът променя центъра си – вместо да разчита на себе си, той започва да разчита на книги. Вместо да вярва на собствените си усещания, той търси и търси усилено нови и нови книги. Умът влиза в любимата си роля и казва на душата – ти не чувстваш правилно, в книгата пише друго, значи ние ще следваме книгата. Много хора наричат това съзнателен живот. Потискат вътрешните си импулси и дават пълен контрол на ума, който непрекъснато следи всяка мисъл, всяко чувство, преценява кое е добро и кое не според някаква система от чужди правила.

Много хора наричат това съзнателен живот. Нисш аз, висш аз, дух, душа, ум, разум, его – много понятия, които на практика как се разграничават? Душата знае всичко – следователно тя няма нужда от книги с дискове. Тя има нужда да изживява, а не да знае. Освен това, човек получава толкова знания, колкото са му необходими на дадения етап, дори да не иска. А най-важното е, че дори четейки книги и слушайки думи, човек няма да разбере повече от това, което отговаря на нивото му на духовно развитие.

След това – какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на егото – да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най. За да искаме да бъдем повече от нещо, то значи ние приемаме, че не сме достатъчно. А няма нищо по-вредно и опасно за човека от това ден след ден да се опитва да стане по-добър и по-съвършен – защото ден след ден той затвърждава у себе си увереността, че не е достатъчно добър.

Например, много хора решават да станат вегетарианци, защото духовните учители казват, че това е правилно. Но при повечето хора това е насилствено наложено решение на разума – така трябва, за да стана по-съвършен, а не е необходимост на душата. Както казва един любим автор – всяка дисхармония между душата и разума създава само излишен потенциал, чието поддържане изисква много енергия и в крайна сметка равновесните сили рано или късно възстановяват хармонията (“вегетарианецът” изпада в депресия и си казва – майната му, ще изям това кюфте!). Необходимо ли е вегетарианството на душата-не-вегетарианка? Не вярвам в това, че душата може насилствено да се убеди, че не й трябва нещо, от което тя има необходимост – това може да стане само в контекста на реални ситуации и опит.

В тази връзка, стигам до извода, че единственият път за духовно развитие е този да приемем себе си такива, каквито сме. Най-добрият път за развитие е собственият ни. Душата ни ще ни помогне да минем оттам, откъдето трябва, и така, както е най-добре за нея – стига да се вслушваме в гласа й. Най-добрият критерий за правилен начин на живот е очевидният - здравето и дълголетието.

Имам за пример двама прекрасни възрастни хора, единият от които е дядо ми, а другият – жена, с която животът “случайно” ме срещна. И двамата са на 87 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката (защото – какво е това безобразие, как може да не се грижите за тази земя…). Похапва си всичко, и месо, и зеленчуци и плодове, пие само виното, което сам произвежда – и не спира за миг. През живота си не е боледувал, освен няколко травми. Преди няколко години загуби син – поплака и продължи. Не мисли за Бог, не се моли, не спазва диети, но е добродушен, помага на хората, работи без да очаква резултат – не го интересува, че всички ще го помислят за смахнат, че прекопава чужди градинки – прави го заради любовта си към земята. Преди няколко дни го наблюдавах и осъзнах, че съм живяла по същия начин – и съм била щастлива, преди да почна да мисля как функционира света. Следвала съм душата си, без да го осъзнавам дори, но изборите ми са били правилни – днес не съжалявам за нищо, нямам нищо за поправяне в миналото, то ме е освободило от всякакви емоционални връзки.

Духовните учители наистина ни дават прекрасен пример за това към какво трябва да се стремим и докъде трябва да стигнем. Но да не забравяме, че те не са стигнали до там от раз – и ние няма да успеем. Целта ни не трябва да бъде Буда – защото той е твърде отдалечен от нас. От друга страна, животът ни непрекъснато ни среща с хора, от които има какво да научим и на които има какво да дадем – те са нашите истински учители, реалните хора, с които ежедневно общуваме.

Та въпросът ми е: в стремежа си към съвършенство, не се ли отдалечаваме от най-краткия и ествен път към него – собствения ни? Имаме ли нужда от езотеричните науки, за да живеем правилно? Необходимо ли е ни е да знаем астрология, да предвиждаме бъдещето, да преживяваме два пъти живота си? Стремежът ни към духовно развитие на всяка цена не е ли поредното зацикляне, поредната привързаност, от която в един следващ момент ще трябва (мъчително) да се откажем?

Можем ли да поверим на човешкия си ум, пазител на човешкото ни его, отговорността за духовното ни развитие?

Ще бъда благодарна за всяко споделено мнение.

Tags: вегетарианство, духовно развитие, душа, его, познание, съзнателен живот, ум, цели