Желания, цели и здраве

Желания, цели и здраве

Желанията ни – доколко те са редни или не, да ги удовлетворяваме или да ги потискаме, доколко имаме право да преследваме собствените си желания и доколко трябва да ги жертваме за хората, които обичаме, когато съществува конфликт на интереси.

Наскоро посетих курс по източна медицина. Две неща, които чух там, ме поразиха, въпреки че идеите не бяха нови за мен. Въпреки че са известни факти, осъзнах ги по нов за мен начин. Първото – че за да оздравее човек, за да запази здравето и жизнеспособността си, той трябва да има цел, заради която да живее – човек не може да бъде здрав и да запази здравето си заради самото здраве. И второто – че всяко потиснато състояние на човека е свързано с определени физиологични процеси; преподавателката се изрази така: „Когато сме нещастни, тъжни и потиснати, клетките ни получават съобщение ‘На стопанина не му се живее’, когато сме щастливи и радостни, обратно ‘Стопанинът иска да живее, стягайте се’.“ Именно желанието за живот е свързано с мобилизация на жизнените сили в организма. Стана дума за древни сексуални техники, осъзнах още един факт по нов начин – че сексът е равнозначен на раждане на нов живот и за организма е именно това. Сексуалният акт съобщава на тялото да се готви за нов живот, да даде най-доброто от себе си – да се приведе в оптимално състояние.

Природата ни е дала съвършена система за оценка на добро и лошо – доброто е онова, което ни прави щастливи, лошото е онова, което ни кара да страдаме. Това и децата го знаят. За да получим щастието често сме готови да извършваме големи усилия, да променяме себе си, да променяме света чрез промяната в себе си. Целите, които си поставяме, почти винаги са предизвикателства за нас – такава е природата ни. Лесните неща не ни интересуват, постигнатите цели не ни вълнуват вече. Защото човекът има един стремеж – да върви напред. Основните инстинкти на човека – инстинктът за оцеляване и инстинктът за продължение на рода, вероятно стоят в основата на стремежа ни към развитие, към даване на максимума от себе си. И ако понякога умът ни играе лоши шеги, обърквайки добро с лошо, то тялото ни никога не греши. Успехът, победата е свързан с продукция на хормони на щастието, неуспехът – обратно, с хормони на депресията. Ако понякога можем да залъжем ума, че приемаме тази болка в името на духовна цел, то тялото не можем да излъжем – депресията и потискането на жизнените процеси, усещането за нещастие са сигурни критерии, че сме в заблуда.

Преди време размишлявах върху свой проблем, нещо, което имах стремеж да направя, но умът ми ме спираше – дали е правилно или не? Поради този конфликт в продължение на много дълго време се чувствах зле. В един момент осъзнах всички тези неща, които написах по-горе – че ако не направя това, което цялото ми същество желае, правилно или не, просто няма смисъл да живея. Щеше да дойде един ден, в който нямаше да намеря смисъл да стана от леглото. Защото животът без смисъл няма смисъл. Усетих как животът си отива от мен. И тогава отхвърлих всички мисли и си казах – майната му, ако е правилно – ок, ако не е – ще си понеса последствията, но аз ще го направя. И всичко се промени за миг – приток на сили, приток на живот, ентусиазъм, оптимизъм, щастие, изчезнаха болките в гърба, които ме мъчеха от няколко дни – само при решението, че аз ще го направя. И го направих – резултатът беше прекрасен, и то за всички участници в ситуацията

Няколко дни по-късно „случайно“ попаднах на научно-популярен филм – Human instinct (BBC) (4 части, има ги в www.kolibka.com).

Всеки от нас има желание да печели. Когато сме близо до победата нашият мозък и тяло работя в хармония, което ни дава сладостта от победата. Щом осъзнаем, че победата е близо, вниманието ни се изостря, а рефлексите ни стават по-бързи и започваме да се чувстваме непобедими. В момента, в който победата ни е „в кърпа вързана“, получаваме пълно удовлетворение. Хормонът допамин стимулира центровете на удоволствие в мозъка, създавайки дълбоко чувство на благоденствие. След това ендорфинът се разпространява в тялото, като ни кара да изпитваме еуфория. Това е естествения пик на тялото. Ендорфинът прави и още едно забележително нещо. Боксьорът, дори и да е счупил ребро, едва ли би го усетил, защото ендорфинът блокира болката, като спира комуникацията между гръбначния и централния мозък. Адреналинът от надбъбречните жлези и тестостеронът се резпространяват в кръвоносната система. Те са ни дали вече сила по време на борбата и сега ни поддържат готови и ускоряват възстановяването ни. Дишаме по-дълбоко и сърдечният ни ритъм се увеличава, консумирайки повече кислород и доставяйки обогатена кръв на мозъка и мускулите. Сега сме в разцвет и готови да приемем нови предизвикателства. Тъй като тялото е, което ни дава мощно възнаграждение при всяка победа, ние продължаваме да искаме още.

Има по-силен инстинкт, който ни мотивира още по-силно. Притежаваме още по-мощна мотивация – това е страхът от провал. Разбира се, загубата ни кара да се чувстваме лошо, и това е заради една добра причина. Резултатите могат да са катастрофални. Загубата е много по-трайно и мощно преживяване от това, което резултатът от победата може да бъде. Загубата ни кара да се чувстваме ужасно и за да разберем защо, трябва да погледнем вътре в нашето тяло. Загубата е завладяваща. Когато започнем да губим, механизмът ни за възнаграждение се изключва. Хормоните допамин и ендорфин, които ни карат да се чувстваме добре и да продължаваме да се борим, започват да изчезват. Ние влизаме в снижаваща се спирала, което ни кара да губим увереност. Изведнъж усещаме изтощение, болки в мускулите и страдание. За разлика от победителя. Изведнъж осъзнаваме че губим и това отключва освобождаването на стрес-хормона кортизол. При смесването с адреналина, който вече циркулира в кръвта, ние се чувстваме обезпокоени, дори изплашени. Ако загубата е катастрофална, ние се демобилизираме – един примитивен инстинкт, който имат и другите животни. За да предпази се мозъка, всички вторични функции на тялото се изключват. Вегетативната нервна система внезапно забавя сърдечния ритъм. Кръвта се изтегля от червата и ние усещаме „буца в гърлото“ и тежест в стомаха. Мускулите се отпускат и ние губим контрол над крайниците си. Тялото ни има един последен начин за да получим урок. Всеки път, когато губим, хипокампът в мозъка се стимулира, за да гарантира, че ние ще запомним загубата завинаги. Центърът на емоциите, амигдала, активира в паметта дълбоко чувство на нещастие. Всичко това създава силен спомен на неуспеха, предпазвайки ни от повторение на същата грешка.

И тогава на практика осъзнах, че всичките ни проблеми се раждат в ума ни, че са плод на някакви наистина изкривени морални ценности – идея, която не беше нова за мен, но в онзи момент я почувствах с цялото си същество. Осъзнах, че идеите за добро и лошо на западното общество са коренно противоположни от това на източното общество, това са огледални светове – след като в един момент различни хора по света приемат различни неща за добри и лоши и това им помага да живеят добре, следвайки различни идеали – има ли всъщност обективна преценка за добро и лошо?

Освен усещането ни за щастие и нещастие.

И тогава се замислих за целите в живота, за желанията. Аз съм човек, който винаги е следвал желанията си и не съжалявам за това – всичко се е получавало по прекрасен за мен и за другите хора начин. Ако можех да се върна назад в живота си, не бих променила нищо, бих изживяла живота си по същия начин. Всяка мъничка цел, всяко мъничко желание ме е превръщало в по-добър човек – с повече знания, повече умения, изчиствало е характера ми от вредни черти. Да, имало е болезнени моменти, но днес болката я няма – остава само удовлетворението. Само удовлетворението от това, което сами сме постигнали, може да ни донесе радост и самочувствие, може да ни накара да се обичаме, да обичаме и другите.

Когато сме влюбени например, ние се радваме на всички влюбени двойки, ние изпитваме истинска любов към света, към хората, склонни сме да помагаме, да даваме всичко от себе си – безусловно. ние сме влюбени и летим, можем всичко. Когато ни липсва любов, същите тези влюбени двойки ни дразнят; можем да помогнем на човек в беда, но не го правим – да не сме ние най-големите балъци, нека всички се мъчат като нас.

Разбира се, винаги може да бъде поставен въпросът – това, което желая, дали е добро за мен и за хората, които обичам, а за другите хора? Ясно е, че няма ситуация, която да удовлетворява всички хора едновременно. Но на първо място сме самите ние – отговорност носим на първо място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради собственото си щастие – те не са беззащитни кукли, за които ние трябва да носим отговорност.

Откакто започнах да се замислям за желанията си, започнах и да ги преценявам и да търся критерий, по който да разбера дали те са добри или не за мен и хората, които обичам. След 2-годишно главоблъскане най-после намерих разрешението за себе си. Ако се върна към горния пример, желанията, които имаме в състояние на щастие и любов, не могат да бъдат лоши и вредни; реализирането им може да бъде свързано с трудности, но това са дълбоки, базисни желания, те определят хода на живота ни, нашата същност – без тях ние няма за какво да живеем. Когато изпитвам любов и си пожелая нещо, то се сбъдва за много кратко време, най-често до 24 часа – още един критерий за това, че желанието ми е добро за мен: спонтанното, без каквито и да било действия, и бързо реализиране на желанието. Една мисъл задвижва процеси и сътворява чудеса – а в света процесите протичат по най-лесния и целесъобразен начин, без насилие и напрежение – пътят на любовта. Добро е онова, което събужда у нас желанието ни да живеем, да се борим, да се развиваме, да отстраним болестите и неприятностите от живота си, да постигнем щастието си. Добри са желанията и целите ни, които подтикват организма ни към живот – и под живот нямам предвид съществуване.

И в този ред на мисли осъзнах и смисълът на идеята за смирението – спокойствието на ума, при което човек може да улови тези подтици към действие, които в правилния момент му подсказват правилното действие. Импулсите, които ни подтикват към „нелогични“ постъпки с приказно развитие на събитията след това – мисля, че всеки в живота си има примери за това. Смирението няма нищо общо с подчинение – това е състояние, в което можем да чуем вътрешния си глас, а никой по-добре от него не знае какво е добро за нас. Умът ни е безсилен – душата обаче знае къде и какво трябва да се направи, за да постигнем това, за което сме дошли на този свят. От нас се иска само спокоен ум, за да я чуем. И, разбира се, да я последваме.

Ако харесвате тази статия, споделете я с приятели!

PinIt

Подобни публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Вход

Забравена парола?
Регистрация

Условия за ползване

Всички авторски и преводни текстове на сайта Love-aholic.com са обект на авторско право. Не могат да бъдат използвани текстове или части от тях, нито разпространявани по какъвто и да е начин, без изричното съгласие на автора. Моля, запознайте се с условията за ползване на сайта.

Възстановяване на паролата

Моля въведете вашия имейл. Ще получите паролата си на вашия имейл.