за любовта

Десетте дена в една дълга минута

2

Вървим и светът около нас се върти с такава бързина, че ни се струва почти неподвижен. Вървим и възприемаме, но често изобщо не забелязваме нищо – до такава степен сме обзети от рутината на ежедневието. Вървим и си мислим за разни неща – всичко в главите ни е важно, дори най-дребното, даже това, когато на връщане от работа си мислим как ще седнем на дивана, ще пием нещо, ще хапваме и ще зяпаме… При всеки е различно. Колко от нас смятат за важно да напишат на хартия или в компютъра си своите мисли, своите преживявания? Отговорът е ясен – точно 2%!

При мен се случи същото, ала се надявам поне 2% от чутото и преживяното да е останало в главата ми. Би било чудесно всеки ден от десетте, за които искам да споделя, да бях записвал по 2%, така щях да си имам готови 20%, а това си е едно хубавичко процентче, цяло ДДС.

Десет дена минаха и ако си представите десет пясъчни кофички подредени перпиндикулярно на вълните, плискащи брега ще разберете как след пенливата вода остава само една обща продълговата купчинка. Така и при мен времето се разтегли и разми, а с него и подробностите и в мен са само усещанията, без всички детайли.

От много време имах чувството, че нещо не е както трябва. Това се зароди още в последните класове в гимназията и от тогава се превърна в моя втора природа. Чудесно се научих да намирам оправдания за всичките си действия, по-скоро бездействия. По този начин човек се научава да имитира, не и да създава. Случи се като повей на бриза, приятно и изпълващо, но не разбрах какво е донесъл вятъра и как съм го вдишал. Настъпваха мигове на кратко осъзнаване и после пак лъжливо успокояване, че всичко е наред и че може да се продължава по течението. На скоро, обаче от всички страни се стекоха хора, които се запознах или с които не контактувах често, книги, мисли, казваха ми едно и също. Едно бебе, моето бебе също ми го каза… Не е важно за какво ми говореха, а че бяха поели път към себе си. Бебо е там, за където сме се запътили и съм убеден, че точно това мило дете ме изрита в опит да ме накара да се събудя.

Миша беше облечен в черно, само ризата и вратовръзката му бяха бледорозови, сякаш, за да можем да прогледнем в мрака. Представи се и започна. Присвивах очи, за да го видя на фона на бяла дъска и олян в изкуственото осветление в залата, беше ми трудно да избистря образа. Отказах се и започнах само да слушам. Все още се чудя дали има смисъл да разказвам, историите, с които онагледяваше думите си, защото сега дори не съм сигурен от къде ги знам – от него или от някъде другаде. Оказа се, че подобни случки са описани вече – някои знаех от преди, други намерих след или по време на курса. Шутирах мисълта, нашепваща ми – „Това го знам, ама по друг начин!”, все пак ние сме токова еднакви, трудно е да си го представим дори и добре сторих. Вече нямаше какво да ми пречи и да ме кара да съм предубеден.

Всеки от нас беше дошъл на курса по различни причини, общото вероятно беше надеждата, че нещо ще се промени – зрението, ставите, характера и каквото му хрумне на човек още.

Миша даде да се разбере, че фактът, че сме там е голяма крачка към промяна, но е едва началото. Курсовете сами по себе си нищо не означават, всичко е в нашите собствени ръце. Това го бях разбрал вече отдавна, но бях доволен, че се потвърди, точно в момента, в който го осъзнавах ясно. Безцелното посещаване на каквото и да е само разсейва скуката, а отдаването, удоволствието водят до резлулати.

Втората порстичка истина също ни е добре позната. Отговорите на нашите въпроси като възрастни можем да открием в детската чистота и неподправеност. Фасулско, обаче колко често го правим? По-скоро бързаме да превърнем децата си в големи хора, без дори да се научим да ги разбираме, забравяйки, че и ние сме били някога хлапета.

Разказът на Миша беше от неговата практика като сенсей в школата по бойни изкуства. Това всъщност бяха верига от разкази през всичките десет дена.

Първият беше за едно момченце на 6-7 години, което е имало сърдечни проблеми и след операция е започнало да тренира бойни изкуства, въпреки лекарската забрана…

Отговорите, които търсим можем да намерим в думите на децата. Миша попитал мълчуганите, които тренирал – „Защо искате да тренирате бойни изкуства?” Много от отговорите били като на възрастни, тоест чути и повторени. Ето от кога започваме да живеем чужди животи. Ала момчето, на което не позволявали тренеровките изненадало всички. Простичко споделило – „Искам да бъда силен и да помагам на хората!”, след което разказало една случка, за да обясни половинчасовото си закъснение. Не се съмнявайте, че малкият боец е правил стотина лицеви опори за това си „провинение”.

На път за залата хлапакът видял възрастна жена, която живеела в неговия блок и носела тежки торби с покупки. Поискал да й помогне, но тя знаейки за проблема на детето отказала. Мъникът настоял и накрая бил принуден да използва теника за отнемане на оръжието, за да „обезторби” съседката си. Подобни техники се изучавали от по-големите, но се оказало, че той просто е наблюдавал батковците и е усвоил това в мислите си до степен, че е можел да го приложи на практика. Така два пъти момчето се качвало до десетия етаж с по една торба. По-късно жената отишла в залата да го потърси и да благодари, а също и да го похвали, обаче него не открила, защото той се скрил.

Силата на духа е победила не само сърдечния порок, но е направила младежа добър спортист и отличен студент, на пук на всички мрачни прогнози.

По подобен начин докато сме малки можем да се движим десетки пъти повече без да усетим умора, някак натоварването се изгубва в удоволствието и закачките. Същото е и с възприемането – уж децата не се спират на едно място, но през цялото време наблюдават и попиват околния свят. Успеем ли да си спомним тези си способности бихме били в пъти по-ефективни във всяко отношение.

Децата имат и особено силно влияние върху възрастните.
Поредната случка от татамито е за едно от трите малки момиченца, които се записали на бойни изкуства. От всички само три деца били момичета и разбира се станали талисмани на групата. Едното се казвало Яна и Миша като треньор, който наблюдава възпитаниците си, забелязал, че тя имала тъмни торбички под очите. Изключил версията за проблеми с бъбреците, защото било малко вероятно дете на шест годинки да има такива проблеми. Поитал я наколко пъти как е, а тя бързайки казвала, че нищо й няма. С течение на времето, обаче, тя изпадала в ридания и спирала по средата на тренировката. Миша я повикал в съблекалнята и й обещал на никой да не казва, но я помолил да сподели какво я мъчи. Тя се разплакала и разказала как често баща й закъснявал и после се карали с майка й. Бащата имал проблеми с алкохола.

Миша изчакал ден, когато таткото дошъл да вземе Яна и го помолил да намери време и да дойде преди тренировки, а майката да доведе детето. Съгласил се човекът. Седнал в треньорската стаичка, която била с двойно огледало и от вътре се виждало всичко в залата. Бащата видял как детето му често спирало, плачело и с мъка продължавало, а Миша с огромна тъга нарочно не я успоккоявал този ден. Всички си тръгнали и когато треньорът отворил вратата на треньорската стая заварил бащата на Яна с очи облянни в сълзи. Два-три месеца не виждал този човек, но при него дошли други хора с молба да ги излекува от алкохолизма. Учуден Миша казал, че не се занимава с това, но онези настояли, били научили, че еди кой си вече не пиел. На всички ни е ясно, че бащата на Яна е избрал щастието на детето си и този избор е бил единствено в неговите ръце. Всеки сам да направи извод за себе си.

Не необходимо да разказвам всички притчи и случаи, голяма част от тях могат да бъдат прочетени в книгите на Норбеков, могат да бъдат открити и в още много четива. Ще спомена книгата „Милионер за една минута” , а наскоро попаднах и бегло видях какво е писал един кикбоксьор Албен Белински и още и още… Целта е една, пътищата са различни и то не чак толкова различни. Мирзакарим Санакулович е синтезирал и организирал в едно физически упражнения и психология, без да изпада в крайности и робуване на каквото и да било. Ако някой се пристрасти някъде бърка и още звучат думите на моя преподавател – „Дали сте пристрастени към лекарство, доктор или преподавател – едно и също е! Няма да бъда радостен да ви видя отново на това ниво, защото значи не сте победили мързела си и не сте се занимавали със себе си.”

Курсовете, книгите или каквото щете там, е едно раздаване на инструменти за по-нататъшна работа – нашата работа със самите нас.

П.П. Вчера десетте дена бяха събрани в един, днес вече това ми се струва една дълга минута, дълга, колкото искам, колкото искате вие…

Автор: migrator

Можете да харесате още
2 коментари
  1. migrator

    И нещо, което пропуснах,а е важно:

    Първото ниво на оздрзвителния курс дава наистина една добра основа и нужните инструменти, за да бъдем здрави физически и духовно. Пътят продължава и по-нататък – дали това означава напред или назад е въпрос на разбиране и гледна точка: Напред към началото бих го нарекъл…

    Това е всичко, което сме имали преди логиката да измести интуицията. Дали ще послушаме съвета на преподавател или на човек, минал през това е все едно – истината е, че би било добре всеки индивидуално да се замисли какво иска и може ли да го понесе. В един момент усещанията стават по-силни, но не само тези със знак “плюс”, а с нарастването на силата препятствията не изчезват, просто стават по-сериозни.

    Не става дума за нещо свръхестествено, а за нещо непривично за нас и най-добрата стратегия е всеки да стигне до там без да насилва собствените си потребности…

  2. Мая

    Това е много важно. Хората по принцип имат способността да пренебрегват “тъмната страна” на нещата и да ги идеализират. Изглежда примамливо да контролираш света, да налагаш волята си над другите, да получаваш каквото искаш. Но тези способности се откриват на хората едва когато станат готови да осъзнаят и понесат и отговорността за желанията си. А когато човек стане готов, иска или не, тези промени настъпват спонтанно.Ако форсира нещата, ще получи резултат, но труден път ще трябва да извърви. А има стъпки, от които връщане назад няма.

Оставете коментар

Вашият имейл няма да бъде публикуван.

ФОРМА ЗА КОНТАКТ

Можете да зададете вашите въпроси тук. Ще получите отговор възможно най-скоро.

X
ПИШЕТЕ МИ!