2. Психосоматични болести и отношения: Целите

Но какво представлява човешкото щастие? Може би си задаваме тези въпроси, защото се съмняваме в истинността на представите си за това, което толкова страстно желаем. Нуждаем се от подробно описание на пътя към нашата цел, към щастието – ясни указания за действия. Зад всичко това се крие страхът от избора на неверен път и загуба на време – тоест, страхът да не сгрешим.

С пътя към целта се случва това, което се случва и със самата цел. Отсъства правилното разбиране на множество мъдри съвети – те не могат да бъдат разбрани, преди началото на пътя. Само в процеса на движение може да бъде постигнато разбиране. Поради това съветите имат за нас незначително значение, както и понятията, описващи целта (Бог, единение и т.н.). Те не са свързани с вътрешни усещания.

И така, да се върнем отново към себе си. Да се вслушаме във вътрешния си глас. Ако изпитваме непреодолим стремеж, значи можем да намерим пътя към удовлетворяването му. Разбира се, аз мога да отрека този път, да не искам да го видя, но аз го нося в себе си. Ако обърнем внимание към себе си, ще открием стремеж, чувство, което предизвиква желание. Каквито и да са тези чувства – радост, злоба, гняв, благодарност – няма значение, като свободни същности ние сме решили да ги изживеем, дори да не осъзнаваме това. Именно преживявайки тези чувства, ние достигаме своята цел. След това решаваме да преживеем нещо различно и започваме друг път. В това се състои животът.

Ако не желаем да изпитваме нещо, защото сме променили мнението си или гледната си точка, ние оказваме съпротивление на дадени отношения, излизаме от жизнения поток. В това е и причината за всички страдания – отказа ни да преживеем това, което сами сме избрали. Но без да го преживеем ние не можем да се отървем от него. То се появява непрекъснато, постоянно излиза на преден план и се стреми да осъществи първоначалното намерение.

Ако приемем всичко, което се случва, и го преживеем с готовност, тези ограничения отпадат. Този подход стои зад думите „Истината ще ви направи свободни”. Истината винаги е проста, не е необходимо да се прави нищо особено. Това е пътят към удовлетворяване на непреодолимите стремежи. Но какво ни пречи да го постигнем?

Ние не желаем да преживеем голяма част от чувствата си. Не желаем да носим в себе си нищо подобно, отричаме ненавистта, агресията, нетърпимостта, силата… Представите ни за това какви трябва да бъдем, какво е добро и лошо, какви искаме да бъдем и какви не желаем в никакъв случай да бъдем – те определят това, което приемаме, отричаме или преиначаваме. Докато приемаме това, което ни харесва, и отричаме онова, което не ни харесва, ние създаваме в себе си напрежение, което поражда страдание.

Ние носим в себе си потенциала за удовлетворение на нашите желания. Но ако се намираме само отчасти в съгласие със себе си, нашето щастие също ще бъде непълно. Трябва да опознаем вътрешния си свят цялостно. Именно и затова непрекъснато се появява въпросът „Кой съм всъщност аз?”. Този въпрос неизбежно се появява в процеса на търсене онази част от нас, която е неосъзната и нежелана.

Търсим отговорите на тези въпроси навсякъде, забравяйки, че най-добрият учител е животът. Всичко, което не приемаме в другите, смятаме за лошо, ни показва какво не приемаме и в себе си и не желаем да видим. Безпогрешно виждаме тези неща в другите, вярвайки, че те нямат нищо общо с нас.

– „Krise als Chance. Wie man Krisen loest und zukuenftig vermeidet“, Kurt Tepperwein
Превод: Мая Живкова