10. Психосоматични болести: Любов

Едва ли има друга дума, която да е била употребявана в толкова различни съчетания. И едва ли има друга дума, чието значение да остава толкова неразбрано.

Под любов повечето хора разбират силно чувство, проникващо да дъното на душата. Ако някой пробужда това чувство – значи той пробужда любов. Заедно с това възниква и радост, еуфория, въодушевление, но така също и болка, разочарование, тъга, страдание.

Това обаче няма нищо общо с истинската любов, а по-скоро съответства на т. нар. влюбеност. Влюбването е прекрасно чувство, но не трябва да се бърка с любов. Любовта не може да се опише с чувства, за да се разбере, трябва да се изпита. Само който обича, той знае какво е любов.

Ние всички искаме да бъдем обичани – а най-добре, да бъдем обичани от всички. Затова и толкова болезнено преживяваме отчуждението – защото то е признак за това, че не сме обичани. Но и тук забелязваме външните признаци на това, което носим в себе си. Ние се стремим да обичаме самите себе си. Ако не сме в състояние да обичаме себе си, ние се нуждаем от любовта на други хора. Отчуждението от другите хора е отражение на недостиг на собствената ни любов към себе си. В основата на всичко стои необходимостта да обичаме себе си, да се приемаме такива, каквито сме.

Доколкото се нуждаем от друг човек, опитваме се да го променим, до степента, в която другият човек може да ни направи щастливи или нещастни, дотолкова ние не обичаме себе си. Другите хора ни помагат да развиваме своята способност да се обичаме и това само по себе си е добре. Но няма нищо общо с истинската любов. Докато се опитваме да променим нещо в любовта си или докато любовта ни се променя – това все още не е любов, все още сме в нейното преддверие. Любовта е проста. Не е нужно да се учим да обичаме – необходимо е само да позволи на любовта да се случи. Любовта просто трябва да се осъществи. Имаме задръжки и предразсъдъци, които трябва да преодолеем, за да се осъществи любовта ни и да се реализира в живота. Ние сме любов и обичаме, когато сме самите себе си. Но когато играем жизнени роли и живеем, подчинявайки се на представите и навиците си, ние не сме в истинското си състояние и не можем да обичаме истински. Ние можем много силно да желаем да се научим да обичаме, можем да се гледаме в огледалото и да си казваме: „Аз се обичам”, но това няма да помогне, ако не го изпитваме дълбоко.

Но ако сме самите себе си, ние обичаме. Няма нужда да повтаряме тези думи, да се учим – любовта се случва от само себе си, защото тя е нашата истинска същност, която се стреми да се изрази винаги и навсякъде.

Стремежът ни към щастие не е нищо друго, освен стремеж към любов. Когато обичаме, ние сме щастливи. Доколкото нашата истинска същност е любовта, нашето предназначение е да бъдем щастливи. Ние не се нуждаем от нищо външно, за да обичаме и да бъдем щастливи. Не зависим от каквито и да било условия, от правилен избор на партньор – необходимо ни е само да освободим себе си, за да спрем да пречим на любовта.

Именно затова партньорството представлява незаменимо училище. Нашето желание за обвързване ни дава смелост смелост и сили да разрешаваме проблемите и да пристъпваме към тяхното решение. Партньорството ни учи на търпимост, отговорност и честност. То ни води към независимост и към познание на единството. То ни показва кои сме ние и ни помага да реализираме истинската си същност.

Любовта е нашата висша цел. Когато обичаме, ние удовлетворяваме нашия стремеж и сме наистина щастливи.

– „Krise als Chance. Wie man Krisen loest und zukuenftig vermeidet“, Kurt Tepperwein
Превод: Мая Живкова