В какво се превръщат мечтите

Преди година прочетох една книга, която много ме впечатли – „4-часовата работна седмица”. Книгата ме вдъхнови. Откакто я прочетох, започнах да мисля как мога да реализирам идеята в своя живот.

Аз много обичам Италия и от много години обмислям да живея там. Спираше ме обичайния проблем – работата. Един ден осъзнах нещо просто, което промени всичко – че нямам нужда от работа, а от пари. И че с работата, за която имам нужда само от интернет, получавам достатъчно пари, за да живея в Италия, дори без да работя там.

От няколко години си мечтаех да прекарам няколко дни на езерото Комо. Открих в интернет хотел, разположен на брега на езерото. И отново проблясък – осъзнах, че хотел за една седмица струва колкото едномесечен наем на нормален апартамент. Свързах се с агенция, чрез която открих апартамент… на езерото. Резервирах го за месец, взех си компютъра и заминах.

И се оказах на брега на езерото Комо, в едно прекрасно италианско градче. Дори не се наложи да прекъсвам работата си, защото имах компютър и интернет. Получавах парите си по електронен път и по същия начин правех разплащанията си. Оказа се, че няма значение къде съм – мога да живея живота си, където и да съм, стига да имам интернет. Разбрах, че мога да живея където си искам, колкото време искам. Усещането е вълшебно!

След първия месец останах още един, а мисля, че скоро ще се върна там и за постоянно…

В началото проблеми изникваха от нищото. Апартаментът ми беше точно в историческия център на града, където имаше само магазини за дрехи, цветя и барове. Не успях да открия магазин за храни, защото всички пазаруват от големите супермаркети извън града, освен един магазин за зеленчуци и една сладкарница. Там разбрах думите на Мария-Антоанета – като нямах хляб, ядох пасти. Не открих и кофи за боклук; оказа се, че хората си оставят боклука пред вратите в определени дни и тяхната служба по чистотата го прибира.

Като преживях стреса на първите дни, се оказа, че съм попаднала в рая. Езерото беше на 50 метра от моята къща – излизах и бях там. Седях с часове и му се радвах, невероятна красота и спокойствие. Излизах, разхождах се, пиех кафе, просто се мотаех.

До моята къща имаше един морски ресторант. Запознах се със собственика и с келнера. Всеки ден в този ресторант всичко беше различно. Всеки ден имаше различни покривки, различни чаши, различна аранжировка, различни аксесоари. Три пъти ядох една и съща пица, и трите пъти беше съвсем различна. Всеки ден пиех по чаша червено вино – и всеки път виното беше различно. Влюбих се в този ресторант – едно и също място, 5-6 масички на открито, семпъл – и толкова различен всеки ден! Взимах менюто, избирах си нещо непознато и експриментирах. Експериментите с италианската кухня определено си заслужават!

И тогава, след месец, забелязах хората. Спокойни, усмихнати, облечени семпло. Вървяха си по улиците, седяха си по кафетата, пиеха си и си хапваха спокойно. Никой никого не оглеждаше, не критикуваше, не забелязваше дори. За всеки от тях съществуваше само човекът, с който беше. Именно хората създаваха атмосферата на града – хармония е точната дума. Всяка събота и неделя имаше някакви местна тържества, като парад на военните-ветерани, и хората истински се забавляваха на това.

Тогава осъзнах какво бреме влачим върху себе си ние в България. Напрежението от това да се сравняваме как сме облечени или какви са постиженията ни спрямо останалите. Непрекъснатите критики по адрес на другите. Там това го няма – хората просто живеят и се чувстват прекрасно. Накрая започнах да го чувствам и аз – усетих нещо, което никога не съм изпитвала – свобода. Изпитах усещането да дишам свободно, с пълни дробове. Изпитах радост от живота – от това, че се храня или че се разхождам. Там осъзнах какво си причинявам тук, в живота, който наричаме „нормален”. Спрях да пускам компютъра, когато нямах работа, спрях да отварям Фейсбук (и без това имах интернет само в тоалетната). На фона на истинския живот тези неща ми се сториха толкова скучни и далечни. Аз бях сама там и през повечето време нямах компания – но сама на чаша вино беше много по-приятно от всичко, което виртуалния живот предлага.

И започнах да правя неща, които никога не съм правила… или поне много отдавна не съм. Започнах да заговарям хора, да говоря с непознати за неща, които нямат нищо общо с мен – и беше приятно. Започнах да се чувствам по различен начин – и явно и другите са ме чувствали така, защото в един ден за 2 часа четирима мъже дойдоха при мен, за да се запознаят. Вместо дежурни разговори, започнах да разговарям с усмивка и с удоволствие.

И разбрах какъв трябва да бъде животът.

Тим Ферис няма да прочете тези редове, но аз му благодаря, защото неговата книга направи възможна една моя много голяма мечта.

Надявам се и много от вас, които ще прочетат тези редове, да се вдъхновят достатъчно, за да помислят отново за мечтите си 🙂