за любовта

Психологични същности на човека: Възрастен

0

Във всеки човек съществува същият малък човек, който той е бил на тригодишна възраст – Дете. В него също така съществуват и собствените му родители – Родител. В мозъка му има записи на действителни преживявания на вътрешни и външни събития, най-значителните от които са се случили през първите пет години от живота му. Съществува и трето състояние, различно от тези двете – Възрастен. Тези състояния не са роли, а психологически същности. Те се предизвикват от възпроизвеждането на записани данни за събития в миналото, в които участвуват реални хора, реални времена, реални места, реални решения и реални чувства.

Възрастният

Като достигне около десетмесечна възраст, нещо забележително започва да се случва с детето. Дотогава животът му се е състоял главно от безпомощни и лишени от мисъл реакции спрямо желанията и поощренията на тези, които са около него. То е имало Родител и Дете. Но което му е липсвало, е била способността или да избира своите реакции, или пък да променя това, което го заобикаля. То не е имало самостоятелност, нито пък способност да излезе и посрещне живота. То просто е вземало това, което му се е изпречвало на пътя. На десетмесечна възраст то започва да изпитва силата на движението. То може да манипулира предметите и започва да се освобождава от затвора на неподвижността. На десет месеца то концентрира вниманието си върху изучаването и използването на играчките.

Това самореализиране слага началото на Възрастния. Данните във Възрастния се натрупват в резултат на способността на детето да установи само за себе си по какво се различава „концепцията” за живота, която е в неговия Родител, и „концепцията” за живота, така, както я чувствува в Детето си. Възрастният разработва „мислена концепция” за живота, базираща се на събраните и на обработените данни.

Подвижността, която слага началото на Възрастния, създава чувство на увереност по-късно в живота, когато човек изпадне в беда. Той отива на разходка, за да му се „избистри мозъкът”. Краченето е също така и начин за преодоляване на възбудата. Съществува запис, че движението е нещо полезно, че то има способността да го откъсва от събитията, че му помага да разбере по-ясно в какво се състои проблемът.

В повечето хора Възрастният въпреки всички препятствия, поставяни по пътя му, ще преживее и ще продължи да функционира все по-ефикасно в процеса на съзряване. Възрастният „се занимава основно с това да превръща стимулите в частици информация, да обработва и картотекира тази информация въз основа на предишния си опит”. Той се различава от Родителя, който „преценява по подражателен начин и търси средства да подсили набора от заимствани стандарти, и от Детето, което има склонност да реагира по-рязко поради изпреварващо логиката мислене и недобре диференцирани и изкривени възприятия”.

Възрастният е обработващ данните компютър, който взема решения, след като прецени информацията от трите източника: Родителя, Детето и данните, които Възрастният е събрал и събира. Една от съществените функции на Възрастния е да изследва данните в Родителя, да провери дали те са верни и все още приложими днес и едва след това да ги приеме или отхвърли; да изследва Детето, за да разбере дали чувствата в него съответстват на действителността или са архаични и са реакция на архаични данни в Родителя. Целта не е да се разправи с Родителя и Детето, а да бъде свободен да изучава съдържащите се в тях данни. Възрастният „не трябва да бъде спиран в името на доброто, а трябва да разбере дали това е добро”; или всъщност зло — както става при ранното детско заключение „Аз не съм добър”.

Ако наставленията на родителите се потвърждават в действителността, детето посредством своя Възрастен ще достигне до целостта или до чувството за пълнота. Това, което той подлага на тест, издържа на теста. Данните, които той събира при експериментирането и изследването си, започват да представляват известни „Константи”, на които може да вярва. Това, което открива, потвърждава първоначалните му знания.

Важно е да се подчертае, че потвърждаването на данните от Родителя не изтриват записите „НЕ СЪМ ДОБЪР” в Детето, които са били предизвикани от налагането на тези данни в детството. Майката смята, че единственият начин да държи тригодишния Джони настрана от улицата, е да го напляска. Той не разбира опасността. Неговата реакция е уплаха, яд и объркване, без да прецени това, че майка му го обича и просто защитава живота му. Уплахата, ядът и объркването се записват. Тези чувства не се изтриват от това, че по-късно той разбира, че тя е била права да постъпи така, а по-скоро от опита му да разбере как първоначалната ситуация в детството е предизвикала толкова много записи на „НЕ СЪМ ДОБЪР”. Само това може да ни освободи от тяхното непрекъснато възпроизвеждане в настоящето. Ние не можем да изтрием записа, но можем да предпочетем да го изключим!

Както Възрастният осъвременява данните от Родителя, за да определи кое е валидно и кое не, по същия начин той осъвременява и данните от Детето, за да определи кои чувства могат да се изразяват безопасно.

При достатъчно силен стрес обаче Възрастният може да бъде разстроен до такава степен, че емоциите да вземат връх по неподходящ начин. Границите между Родителя, Възрастния и Детето са лесно накърними, понякога неясни и уязвими спрямо онези постъпващи сигнали, които имат тенденция да възраждат ситуации, изпитани от нас в безпомощните дни на детството, когато сме били зависими. Понякога Възрастният е затрупан от сигнали за „лоши новини”, които са толкова завладяващи, че той остава само „зрител”. Индивид, изпаднал в такова положение, може да каже: „Знаех, че това, което правя, е погрешно, но самият аз нищо не можех да направя.”

Нереалистични, ирационални, неприсъщи за Възрастния реакции се наблюдават при положението, което се означава като травматична невроза. Опасността или сигналът за „лоши новини” нанася удар върху Родителя и Детето по едно и също време с нанасянето на удар и върху Възрастния. Детето реагира по начина, по който е реагирало първоначално — с чувството, „НЕ СЪМ ДОБЪР”. Това може да предизвика всякакви видове регресивни явления. Индивидът може да се почувствува отново малко, безпомощно, зависимо дете.

Непрекъснато извършващата се работа от Възрастния се състои в контролирането на старите данни, като той може да ги признава за валидни или невалидни, и да ги подрежда в картотеката за бъдеща употреба. Ако тази работа върви гладко и е налице относителна липса на конфликт между това, което е втълпявано, и това, което съществува в действителност, компютърът е свободен да извършва нова работа — творчество. Творчеството се ражда от любопитството в Детето, както се ражда и самият Възрастен. Детето обезпечава „искам да”, докато Възрастният обезпечава „как да”. Съществена предпоставка за творчество е компютърното време. Ако компютърът е затрупан със стара работа, малко време му остава за нова. След като веднъж вече са проверени, много директиви от Родителя стават автоматични и по този начин освобождават компютъра за творчество. Много от нашите решения във всекидневието ни са автоматични.

Особено ангажиращ времето конфликт се получава, когато това, което родителите твърдят, че е вярно, не изглежда вярно на Възрастния. Най-творчески е този индивид, който установява, че голяма част от съдържанието на Родителя се покрива с реалността. Тогава той може да картотекира тази проверена информация във Възрастния, да й вярва, да я забрави и да започне да се занимава с други неща — например как да накара едно хвърчило да лети, как да построи замък от пясък или пък как да извърши диференциално смятане. Все пак обаче много младежи са претоварени през голяма част от времето с конфликта между данните в Родителя и това, което виждат в действителност. Проблемът, който най-много ги безпокои, е, че те не могат да разберат защо Родителят има такава власт над тях.

— Томас Харис, “Аз съм добър, ти си добър”

Можете да харесате още

Оставете коментар

Вашият имейл няма да бъде публикуван.

ФОРМА ЗА КОНТАКТ

Можете да зададете вашите въпроси тук. Ще получите отговор възможно най-скоро.

X
ПИШЕТЕ МИ!