за любовта

Психологични същности на човека: Дете

0

Във всеки човек съществува същият малък човек, който той е бил на тригодишна възраст – Дете. В него също така съществуват и собствените му родители – Родител. В мозъка му има записи на действителни преживявания на вътрешни и външни събития, най-значителните от които са се случили през първите пет години от живота му. Съществува и трето състояние, различно от тези двете – Възрастен. Тези състояния не са роли, а психологически същности. Те се предизвикват от възпроизвеждането на записани данни за събития в миналото, в които участвуват реални хора, реални времена, реални места, реални решения и реални чувства.

Детето

Докато външните събития се записват като съвкупност от данни, която наричаме Родител, едновременно с тях се осъществява и друг вид запис. Това е записването на вътрешни събития, реакцията на малкия човек.

Записи на вътрешни събития (чувства) в отговор на външни събития (главно майката и бащата) между раждането и петгодишна възраст, данните, включващи „видяното, чутото, почувствуваното и разбраното”, ние дефинираме като Детето. Тъй като малкият човек не притежава речник при най-критичните си преживявания, повечето от неговите реакции са чувства. Ние трябва да имаме предвид неговото положение в тези ранни години. Той е малък, зависим, несръчен, тромав, той няма думи, с които да конструира това, което иска да каже. Раздразнението, насочено към него, може да предизвика само чувства, които се добавят към резервоара от отрицателни данни за самия него.

През цялото това време на безпомощност върху детето се изсипват безброй тотални и неоспорими искания. От една страна, то притежава импулси (предадени по генетичен път) да се освободи напълно, да изследва, да знае, да унищожава и да удря, да изразява чувства и да преживява всички приятни усещания, свързани с движението и откриването.

От друга страна, е налице постоянен натиск, главно от страна на родителите, то да се откаже от тези основни удоволствия заради наградата под формата на одобрение от родителите. Това одобрение, което може да изчезне така внезапно, както е получено, е неразкрита загадка за детето, което още не прави определена връзка между причина и ефект.

Основният страничен резултат от объркващия цивилизоващ процес са негативните чувства. Въз основа на тези чувства малкият човек рано заключава „Аз не съм добър”. Ние наричаме тази дълбока самооценка „НЕ СЪМ ДОБЪР” или Дете, което чувствува, че НЕ Е ДОБРО. Това заключение и непрекъснатото преживяване на чувство за нещастие, което е довело до него и го затвърждава, се записват постоянно в мозъка и не могат да бъдат изтрити. Този постоянен запис остава от това, че си бил дете. Каквото и да е детето. Дори дете на мили, любящи, доброжелателни родители. Именно самото състояние в детството, а не намерението на родителите създава проблема.

Както е в случая с Родителя, Детето е такова състояние, в което човек може да бъде пренесен почти по всяко време. Много от нещата, които могат да се случат днес, възстановяват ситуация, възникнала в детството, и предизвикват същите чувства, които сме изпитвали и тогава. Често ние можем да се окажем в ситуации, при които сме изправени пред невъзможни алтернативи, при които се чувствуваме притиснати в ъгъла — както в буквалния смисъл на думата, така и по начина, по който ги виждаме. Това „сплашване на Детето”, както го наричаме, и което предизвиква възпроизвеждане на първоначалните чувства на обърканост, несъгласие или на изоставяне, ни кара да преживеем отново днес една версия на първоначалната депресия на малкото дете. Затова, когато някой е обладан от чувства, ние казваме, че Детето у него е надделяло. Когато гневът му доминира над разума, казваме, че Детето е на власт.

В Детето се съхраняват и много положителни данни. В Детето се намират стремеж към творчество, любопитство, желание да се опознава и знае, стремежи да се докосне, почувствува и да се опита, както и записи на възхитителни, първични чувства за първооткривателство. Чувствата, предизвикани от тези удоволствия, също са записани. Все пак чувствата „НЕ СЪМ ДОБЪР” далеч надхвърлят добрите. Затова ние смятаме, че няма да сгрешим, ако кажем, че всеки носи в себе си едно Дете, което чувствува „НЕ СЪМ ДОБЪР”.

До времето, когато детето напуска дома, за да изпита своя първи независим социален опит — училището, — то е изложено на почти всякакво отношение и поучаване от страна на родителите; оттогава нататък по-нататъшните съобщения от родителите са по същество затвърждаване на това, което вече е било записано. Фактът, че то сега започва да „използува своя Родител” спрямо другите, също говори за такова затвърждаване в смисъла на идеята на Аристотел, че това, което се изразява, се запечатва в съзнанието. Що се отнася до по-нататъшните записи в Детето, трудно е да си представим, че може да съществува емоция, която да не е била вече почувствана в най-силната си форма до навършването на петгодишна възраст.

Тогава, ако ние излезем от детството с определен опит, който е записан в едни неизтриваеми Родител и Дете, каква надежда можем да имаме за промяна? Как бихме могли да се отърсим от примката на миналото?

— Томас Харис, “Аз съм добър, ти си добър”

Можете да харесате още

Оставете коментар

Вашият имейл няма да бъде публикуван.

ФОРМА ЗА КОНТАКТ

Можете да зададете вашите въпроси тук. Ще получите отговор възможно най-скоро.

X
ПИШЕТЕ МИ!