Време – виждане – предназначение (Норбеков)

Вторият курс, който проведоха учениците на Мирзакарим Норбеков – Жана Баскакова и Вадим Шишкин, бе на тема „Време – виждане – предназначение”.

Със сигурност това беше едно от най-странните неща, които аз съм преживявала – през цялото време имах усещане за нереалност. Курсът бе двудневен, всеки ден по 7 часа, много интензивен, ударен. Целта му бе да ни накара да си спомним кои сме и какво правим на тази земя. Жана започна с думите, че е абсолютно забранено през тези дни да пием алкохол, защото със сигурност на някой много ще му се прииска. Действително, имаше и забавни, и тежки моменти.

Направихме много упражнения, повечето от които се състояха в разкриване на себе си пред непознати хора.

Едно от упражненията се състоеше в това, че всички се подреждаха в 2 редици, един срещу друг, при което се образува тесен коридор. През този коридор със затворени очи последователно премина всеки от нас и трябваше да пада напред и назад, разчитайки на ръцете на хората около себе си да го задържат – упражнение за доверие в околния свят и хората.

При друго упражнение се разделихме в групи от 6 човека, като петима от нас се подреждаха в кръг, а в средата оставаше човек, който последователно се обръщаше към всеки от кръга и трябваше да отговаря на въпроса „Кой си ти?”. Обръщаш се към един човек и той те запитва „Кой си ти?” – и така докато се изчерпят отговорите-клишета от типа на мъж, жена, татко, счетоводител и т. н. Преди да започнем това упражнение Вадим помоли организаторите да заключат вратата, за да не избяга някой. После разбрах защо. Имаше хора, които преди това ми изглеждаха самоуверени, красиви, млади, пълни с енергия. В момента на упражнението усетих и видях маска, а под нея болка, несигурност, празнота. Ужасно тежко е да зададеш на човек въпроса „Кой си ти?”, а насреща да те гледат две празни очи и лице без мимика, без чувства… ужасно тягостно усещане. Много тежко е да виждаш човек, който се опитва и не може да излезе от сковаността, от шаблона. Когато аз изпълнявах това упражнение бях много изненадана от собствената си реакция – изпитах невероятна лекота, радост, щастие от това, което съм. Чувство за полет, много красиво. Някои хора се смяха, други плакаха, трети се измъчиха наистина и никой не спираше, докато Вадим не преценеше, че е достигнал нужната степен на откритост. Това продължи повече от 2 часа и беше много наситено емоционално, направо изцеждащо.

Имаше упражнение, в което всички седяха на пода и рисуваха на групи с акварелни бои върху големи листа, с ръце, като деца. Трябваше да нарисуваме предназначението си. И всички картини бяха толкова различни, и начинът, по който всеки се вписа на листа – също. И си дадох сметка, че начинът, по който споделяме листа си, е и начинът, по който споделяме живота си с другите.

Веднага след тези упражнения, в това състояние на релаксация, ни връчваха анкети, в които трябваше спонтанно да отговаряме на тежки въпроси, от типа на:

• Какво според вас е липсвало в живота на вашата майка/баща и какъв би бил животът им, ако притежаваха това нещо?
• Животът на моите родители ме подготви за…
• Предназначението на моя живот е….
• Какви събития предизвикват раздразнение у вас?
• Как изразявате агресията си?
• Какво ви обижда?
• Как се справяте със страховете си?
• Как реагирате на думата „време”?
• Кой е най-големият ви страх относно времето?
• Кои занимания ви доставят най-голямо удоволствие?
• Какво ви прави щастливи?
• Достойни ли сте за щастие и защо?
• Какво бихте направили, за да стане животът ви по-щастлив?
• Защо сте се родили в тази страна?
• Защо сте се родили в това семейство?
• Какъв е смисълът на основния проблем във вашия живот?
• Коя е истинската ви цел?
• Каква цена сте готови да заплатите за нейното постигане?
• Съответства ли целта ви на жизнения ви път?
• Какви възможности ни дава този живот?
• Каква е най-съкровената ви мечта?

Това са само част от въпросите, които бяха тематично обвързани. Въпросите бяха много и трудни, а времето, което имахме за тях – малко. Целта беше всеки от нас да отговори интуитивно на собствените си въпроси, да намери собствения смисъл. И преподавателите се погрижиха да нямаме много време да мислим и да разсъждаваме, дори в обедната почивка имахме задачи (като например да опишем живота си за един час). Постоянно бяхме заети или с упражнение, или с анкети, или с медитации. И между упражненията време нямахме, всичко беше много концентрирано и интензивно.

Семинарът завърши с медитация, в която трябваше да си представим живота си от гледна точка на последния си ден. Беше много странно и още по-странно е, че тези образи, поне за мен, станаха част от живота ми – като нещо, което вече се е случило. Образите се появяваха спонтанно, хората и местата в тях също, бяха много живи и истински. И в момента усещането ми е, че това вече се е случило, че е част от живота ми – нещо като минало в бъдещето.

Вадим говори за времето и каза нещо много интересно. А именно, че човешкият мозък възприема или миналото, или бъдещето – настоящето е само кратък миг между миналото и бъдещето и възприемането за настояще е всъщност вече възприемане на миналото. Миналото вече не съществува, а бъдещето още не е настъпило. И когато залагаме своите цели в бъдещето, те там и си остават – нереални и далечни, бъдещи. За да се реализира дадена цел, ние трябва да я възприемем като нещо, което вече се е случило – но в бъдещето. Тя е там, а ние спокойно вървим към нея, стъпка по стъпка преодоляваме разстоянието до нея. Но тя вече се е случила. Много трудно за осъзнаване.

Жана говори за разочарованието от постигнатите цели. Всеки е изживявал усещането на постигане на целта, а вместо радост от това – празнота и въпрос „За какво беше всичко?“ Жана каза, че това се дължи на две причини. Първо, хората идеализират ситуациите и очакват само хубави неща, каквито в живота не съществуват – всичко има своите плюсове и минуси. И второ, представата на повечето хора е до самата цел, а за това какво ще бъде след нея рядко някой мисли. И на това се дължат проблемите – не сме заложили развитието на ситуацията в по-дългосрочен аспект. Направихме упражнение, в което си представихме целта си реализирана в идеален вид. И последва въпросът – а след това какво? Когато отговорихме на него, същият въпрос ни беше зададен отново – а след това какво? И така много пъти.

По въпроса за предназначението Жана каза също нещо много интересно. Предназначението винаги е и за нас самите, и за другите. Ако в това, което правим, има място само за другите (позицията на жертва) – това не е предназначението ни. Ако в това, което правим, има място само за нас – това също не е предназначението ни. И завърши с прекрасна мисъл:

Ако не за мен, за кого?
Ако е само за мен, за какво?
Ако не сега, кога?