Да бъдем добри – какво означава това?
Според една българска поговорка „няма ненаказано добро”. В живота съществуват привидно парадоксални ситуации.
Случвало ли ви се е да помогнете на човек в затруднение, а той не само да не ви благодари, но да се озлоби, да изрази дори агресия към вас?
Случвало ли ви се е да дадете всичко от себе си на човек, който обичате, а той все по-малко да забелязва грижите и любовта ви?
Познавате ли семейства, в които родителите са осигурили децата си по всякакъв начин – а децата са се превърнали в завършени егоисти, които дори не уважават родителите си, нито пък който и да било друг?
Дълго време следвах принципа да се отнасям с хората така, както бих желала те да се отнасят с мен. Разбира се, това ми донесе доста страдания. В един момент си зададох въпроса кое всъщност е добро и лошо? Защо правим добро, а не получаваме резултата, който очакваме?
Преди 2 години вниманието ми се спря на книга, която в продължение на 10 години се мота из дома ми. Всички вкъщи я прочетоха, дискутираха я много дълго, а всичко това мина покрай мен. Разбира се, отворих я в точния за себе си момент и намерих много отговори. Става въпрос за „Диагностика на кармата” на Сергей Лазарев.
Лазарев прави разграничение между вътрешното и външното отношение към хората. Той казва, че вътрешно ние наистина трябва да приемаме и да обичаме всичко, което съществува – но външното ни отношение към хората трябва да съответства на постъпките им. Лазарев споделя също, че когато получи неочаквана и негативна реакция от друг човек, тази реакция не е случайна, а е резултат от вътрешната, несъзнателна агресия, която той изпитва по отношение на нещо – и на която другия човек отговаря спонтанно и несъзнателно. И Лазарев е открил своя подход в тези случаи – когато някой постъпи привидно несправедливо с него, той… му се извинява, вътрешно и искрено. Мисля, че аналогията с библейската мъдрост „Ако те ударят по едната буза, подай си и другата“ не е случайна.
Възпитани сме, че трябва да се държим мило във всички ситуации, да не нараняваме хората, да бъдем учтиви, да не изразяваме мнения, които могат да наранят някого. Децата са открити, реагират спонтанно, изразяват всичко, което мислят – те са истинско огледало на света. А родителите им се стараят да ги превърнат в мили хора. Добре ли е да сме винаги мили?
Да вземем един пример. Човек, който обичаме, постъпва зле с нас – например, хващаме го в лъжа. Ние го обичаме, прощаваме му безрезервно, като истински християни. Какъв е урокът за него? Че една лъжа всъщност не е кой знае какво и че хората, които го обичат, винаги ще му я простят. Такъв човек ще излъже отново, и отново – и всеки следващ път с все по-малко угризения. Какво би станало, ако не простим лъжата, ако го накажем с адекватно поведение и го накараме да се потруди доста, за да си върне доверието ни? Вероятно ще се замисли, преди да реши да ни излъже втори път, ако изобщо му хрумне да го направи.
Държейки се добре с човека, толерираме в него качество, което ще стане причина той да нарани много хора, а поради последствията от лъжите си – и себе си. Родителите страдат от лошите качества на децата си, които са толерирали. Във връзките си страдаме от лошите качества на партньорите си, които толерираме. В приятелствата – също. Държейки се „лошо” (адекватно) с човека, ние го караме да се замисли върху начина, по който се държи, и му показваме ясно, че постъпката му не е добра. С „лошото“ си поведение ни е не позволяваме на човека да постъпва по начин, който самият той оценява като лош, което пък води до влошаване на собствената му самооценка.
Тоест, адекватното ни поведение е обратната връзка, която другите хора получават за отношението си и поведението си към нас. Адекватното ни поведение е причината да стимулираме у хората около нас най-доброто, на което те са способни.
Заблязах също, че хората се настройват негативно, когато им предлагаме помощ за нещо, с което могат да се справят сами (дори да не вярват в това). Предлагайки им помощ, ние автоматично се поставяме над тях, надценяваме собствената си личност и подценяваме тяхната – и никой човек няма да ни благодари за това.
Тук си спомних и какво каза Мирзакарим Норбеков на Мастерская:
„Ако искате да удължите живота на родителите си, осигурете им грижи, проблеми, които да разрешават”
През последните месеци си направих „експеримент“ с няколко мои познати. Реших да бъда откровена с тях, както съм и със себе си. Когато ми се оплакват, не ги утешавам, а им посочвам проблемите, които аз виждам отстрани. Не съм груба, но не им спестявам истината. Те реагират странно – истината ги засяга, но се съгласяват, че това е така. И въпреки че общуването ни е излязло от границите на комфортната зона, те още повече ме търсят, все повече ме уважават, все повече ценят мнението ми – въпреки че то ги наранява. Все по-често чувам думите „Ти си права, чувствам се ужасно, не знам защо изобщо говоря с теб и защо ти позволявам да ми говориш така“.
А аз вече знам. Защото винаги уважаваме хората, които ни дават точна информация за самите нас (защото не можем да бъдем обективни към себе си) и ценим хората, които ни поставят на точното ни място. И когато пожелаем да се избавим от някой свой недостатък, ние не се обръщаме към хората, които ни обичат безкритично, а към онези, които със строгостта и обективността си могат да ни помогнат. Не случайно образът на учителя е образ на човек с любящо сърце, но строг и безпристрастен.
Така достигнах до своя отговор на въпорса кое е добро за другите хора – това, което (най-често след време) ще ги накара да ни благодарят.
Когато реша да направя нещо „добро“ за някой, вече се запитвам – ако този човек прояви качествата, които толерирам, в реалния живот, сред непознати хора, това ще има ли добър резултат за него?
И вече не изпитвам угризения за това, че понякога се държа „лошо“ с някой – ако цялото ми същество се бунтува срещу поведението на някой, вероятно за това има причина, на която аз реагирам, независимо дали осъзнавам защо.
Приветствам написаното !
Аз също чета Лазарев и се ползвам от съветите му – тук точно сте написала, че външното и вътрешното приемане на случките, е различно. Здравословно е да е такова. Да, човек си пати, докато не дойде време да разбере познанието и да го следва.
Поздрави за авторката !
Благодаря, Дейна 🙂
По този повод се сещам за една дзен притча.
Един учител бил много възрастен, а работел наравно с учениците си, по цял ден. На тях им дожаляло и решили да му помогнат. Един ден станали рано и свършили неговата работа. Той видял това и нищо не казал. Когато седнали да се хранят, учителят не докоснал храната. Учениците го попитали:
– Учителю, защо не ядеш?
А той отговорил:
– Днес не съм работил, не ми се полага храна.
Благодаря, Мая – поучително ! :))
Дано повече хора се осъзнаят в тези критични времена и съзнателно да работят /вкл.и аз/ върху себе си.
Приятен ден !
Благодаря ви отдавна търсех тези отговори !
Благодаря , невероятно е че ви открих и аз търсех всичко това от написанито.